Здравейте, днес искам да пиша за опита ми в сайтовете за запознанства. Обожавам да чатам, както се казва аз съм типичната стара чатърка. Сещам с на времето колко хубаво беше, повечето ми познати са все от чата. Бях обиколила половин България да се срещам с хората, с които чатих. Разбира се докато бях във връзка нито съм имала нужда да чатя нито съм изпитвала желание.  Както и да е навремето имаше мирки сега има сайтове за запознанства, фейсбук и още колкото си пожелаете възможности да се чата.
Преди около близо година реших да се регистрирам в такъв сайт. Няколко пъти се трих после пак се регистрирах и така. Какви ли луди предложения не получих, от някой оставах изненадана, от някой отвратена, а от други донякъде ми ставаше хем смешо хем може би и приятно, кой не иска да му бъде обърнато малко внимание. Получих огромен брой снимки, къде на хора, къде на животни, къде на полови органи. С половите органи се дразних доста (няма да се правя на пуританка, не съм такава), но ми е чудно как си показваш на някоя непозната патката вместо да кажеш поне здравей, върви ли изобщо този номер при жените?
Срещнах и много приятни хора и ужасни хора, в интерес на истината тези които някак наистина исках да срещна... просто изчезваха, дали намираха така търсената половинка или просто им писваше да се занимават и аз незнам.
Понякога на мен ми писваше, че някой си мислеха неща, които аз ни най-малко не мислех, а може би аз мислех прекалено много?
Има основно три типа хора според мен в чатовете. Тези които си търсят единия секс, тези които търсят нещо, но не знаят какво точно и тези които търсят нещо сериозно. Аз лично май бях от вторите, които незнаят какво търсят. Понеже и незная затова май още не съм го намерила из чатовете. В днешно време в нашия забързан свят в нашето ежедневие си е доста трудно на 30 години да си създадеш нови запознанства, а както вече казах гадно е да си сам, особено в събота и неделя, когато не си на работа. Преди два дена, ми писа някой си, така и незнам нищо за него но ме накара да се замисля. Аз работя като оператор машина, сравнително мъжка работа, та ми каза че все още повечето мъже искат жена тип "вкъщи пред печката". Това нещо ме накара да се замисля много дълбоко и навътре. Аз обичам и пред печката вкъщи ама искам и сама да си изкарвам хляба. Това че работя такава работа обрича ли ме на самота? Има ли мъже които да се гордеят с постиженията на жените си?

Добро утро,
снощи ми беше някак трудно да заспя от вълнение, заради новата ми идея да си направя Блог, мислех си за какво може въобще да пиша в този Блог, и ми дойдоха толкова много идеи. Аз съм как да кажа донякъде "всестранно надарена личност" не съвсем надарена като професионалист, но обичам да правя доста неща. Обичам да пътувам, обичам да работя, обичам да готвя и да ям, отскоро се уча да правя и други нови неща. Смятам се за позитивен човек, но понякога ми е доста трудно да запазя позитивизма си и доброто си настроение, често си мисля "в какво се е превърнал света?". Много неща са ми трудни за разбиране, вероятно обществото е донякъде виновно с цялата програма която ни учи кое е правилно и кое неправилно, наливайки ни "мозък" как да си живеем живота и как трябва да се държим.
До преди година бях планирала всеки ден от живота си почти до края му, е вселената имаше друг план за мен, все още не съм разбрала какъв, но смятам че скоро ще ме озари прозрение :) а даже и да не се случи се старая да не го мисля много понеже се напрягам.
Често ми е трудно да си събера мислите, а те са толкова много, надявам се чрез този Блог донякъде да се справя с този си проблем.
Та в завършек на този пост и с идеята да не ви отегчавам а и да не отегчавам и обърквам още повече себе си, да тук ще има за всеки по нещо.

Здравейте, в интерес на истината нямам никаква идея за какво ще пиша в този блог. Отдавна обаче искам да имам блог.Обичам да пиша, обичам да общувам, но винаги ми е било по-лесно да създвам контакти чрез Интернет. Срамежлива съм, скромна, лесно ранима и имам прекалено големи очаквания (може би) от хората, затова се случва често очакванията ми да не са оправдани.

След тежко преживяна раздяла изпаднах в ужасна депресия, толкова беше непоносимо, че имаше моменти в които си казвах, че е по-добре да се "свърши най-накрая", предполагам разбирате какво имам впредвид, но донякъде смятам, че съм сравнително разумен човек. 

Не съм много умна, не съм красавица, не съм богата и известна, аз съм най-обикновенна 30 годишна жена.Не съм женена, нямам деца и живея далеко от семейството си. 

Преди година и половина се разделих с годеника си (след 9 годишна връзка), все още не съм много сигурна защо точно. Версиите и идеите са толкова много, че вече се обърках тотално. Може би проблема беше, че имах толкова ниско самочувствие и ми пукаше от толкова много неща. 

На 29 останах сама, мислейки че е лесно да си сам. Е не беше лесно. Ужасно е да си сам, да не те чака никой да не те прегръща никой да не те целува никой. 

Пропилях една година и половина в сълзи и самосъжаления, в алкохол, в който за жалост мъката ми не се давеше, а ставаше понякога още по-страшно и болезнено. Започнах нова връзка, унищожих я за много кратко време. 30-те наближаваха със страшна сила и ме обземаше още повече страх. Мечтата ми да имам семейство някак се превръщаше в недостижим блян и се виждах в бъдещето като 60 годишна старица живееща с котките си. От скоро съм на 30, започнах нова връзка отново, но и нея набързо съсипах от пустия страх. Тогава си казах че вече е време да се попроменя и да продължа напред. 

Открих Наталия Кобилкина. С не много доверие, но с много отчаяние поръчах няколко от нейните Webinari и смея да кажа, че до някъде за момента нещата започнаха да си идват на мястото. Затова се и реших на стъпката с Блога. За начало това е една моя луда идея, но се надявам да се превърне в страхотен навик. 

Смятам за момента Блога да е като един малък дневник на моите преживявания и чувства, но ще се радвам ако се превърне и в място за вас. Ако и вие сте самотни, отчаяни, имате нужда от споделяне и изслушване, добре сте дошли.